Copyright 2018-2020
Built with Indexhibit

http://viktoriadraganova.com/files/gimgs/th-30_IMG_1015 copy.jpg

Вкъщи, едно друго небе

Често се взирам в тази картина – светъл интериор. Домът на Славка Денева в моя дом. Нейният свят в моя свят. Винаги съм лутала из тази картина. Дори когато тя сгъстява перспективата, скъсява пространството и с изнесената си напред тежест пристиска всяко движение. Лутала съм се не заради нещо друго, а защото как се влиза в чужд дом просто така? И то дом, който се разкрива, но не приканва; кой е личен, но далечен? Един минал дом, който някога някъде всички сме споделяли? Четох някъде, че рисувала безшумно, често не довършвала платната, дори ги губела. Не правила самостоятелни изложби. Има нещо толкова различно от публичността на артиста днес. Но тъжна е историята на обитателите на този дом, преследвани от властта по време на комунизма, с живот, който никога не успява да се осъществи в своята празничност, свободно. Единствено в неговата самотност. Така бащата й, самият той художник, след като се завръща след година затвор и лагер, рисува преди всичко задния двор с ронещи се калкани. И тя рисува отново и отново дома си, понякога един и същ отрязък през хола, с поглед към прозореца. Или пък скрина, дивана, леглото. Сюжети без случка, ежедневни, обикновени. Картини без думи, неподписани, несподелени. Но тази картина тук, от години в сумрака над стария ни шкаф, някак озарява. Не само липсват плътните контури около обектите, така типични за стила й. Сякаш ги изпълва въздух – изградени от рехавите петна на отпечатъка, те чезнат в светлината на деня, избледняват, като от времето.

Как се нанася времето в един дом? Като рамкиран спомен или като изтъркан килим? Или пък меланхолия? И как се нанася времето в картините? Има една ранна история за картината, с която тя не успява да се дипломира. Не успява, защото отказва да дорисува небето. „Товарене на щайги домати по залез слънце в село Конаре”, названието й, е сякаш название на един цял идеологизиран свят, оставен завинаги без небе. Лишен от време.

И в по-късните й картини не присъства време – дори на пръв поглед тя да наслагва време, рисувайки с години един и същ сюжет. Но в многократното повторение по-скоро се явава една абстракция за едно възможно време и възможен дом – изтъкани от личността, споделяща себе си отново и отново в рисуването, Тук пътят между себе си и заобикалящото минава през съзерцанието. Затова нейните картини са повече от форма, повече и от логика. Рисуването тук е радикална практика. Това е самата тя, и нейният живот. Идеологията, в своята абсолютност, води живота до атрофия. Тогава има нужда от съживяване. Тези картини, дори подобни една на друга, не са празното огледало на идеологическия жест. Те се оглеждат една в друга, но немислени през критиката, зрителя или оценката, а само през свързването на видимото с невидимото, на човека със заобикалящото го, те са и саможиви.

А бъдещето? Когато се виждали с приятелки у дома, младата Славка Денева, освен че разказвала за някоя книга или филм, умеела да гледа и на карти, рисувани от нея и баща й. И ми толкова ми се иска да разбера какво ли е било бъдещето, която тя е виждала. Имало ли е бъдеще въобще...

Когато питаме изкуството за бъдещето, това е като да очакваме от него отговори. Но изкуството не съдържа отговори, то – в най-добрата си форма – съдържа възможности. То внася един друг свят в дома ни – неконтролируем, опасен или пък тих, мечтан. Така нашият дом е и наш, и друг, и бъдещ дом, и възможен. Жив дом. Тези картини са утеха. За тях, създаделите им, но и за нас, приютилите живот.

– Виктория Драганова, 2018

Публикувано в СВЕМА, брой 3 / 2018